Златната жарава
грейнали следим,
времето минава
леко като дим.
Огненият пламък
вае вдъхновен
кулите на замък
пурпурно червен.
Лумнали искрите
мигом се стремят
редом до звездите
вечно да блестят.
Странни полусенки
бродят мълчешком -
образи от снимки,
скитащи без дом.
С въглени рисува
мракът-исполин,
вятърът врачува
в черния комин.
Приказно-мистичен
пламъкът твори
замък фантастичен,
чезнещ сред искри.
Трънена роза
е за нас свободата
тук на земята...
И розата! трън
е! - Бодè и наяве! -
Бодè и насън!...
Ти, Калиакрена, премного плитки сплете,
за да си вярата от кал опазиш.
Ти мартенична си, обичаш и не мразиш,
и нестинарно си гориш на жар нозете...
Княгинно знаме ти извеза в миг съдбовен,
заб`ъди с него и благослови рода си,
а сетне кладенец в Батак издра... ти тъй добра, ти тъй добра си...
За да се сложи край на онзи мрак оловен...
Сега отново си поставена на жар,
но друга, чужда, не от теб желана,
защото най боли от свои рана,
но ти си българка - сама си си олтар -
Русия ни избави от турско присъствие,
когато България бе 5 века в отсъствие...
Северни братя,
поклон до земята
за Свободата!